За просветата и културата след празника им

Вчера беше празникът на буквите и ден за балове на завършващите ученици. Имаше много усмихнати деца - млади, красиви /понякога въпреки подготовката/, екзалтирани или притеснени. Броиха до 12. Викаха. Много млади мъже бяха облекли костюм за първи път и го носеха добре. Много млади момичета бяха с най-разкошната рокля, за която могат да мечтаят /понякога с неудобни обувки, но това е част от празника и растежа, знаем/. 

Цветя, снимки, балони... завърши випуск 2022, децата, които първи учиха по новата система. И като новата им програма, новост беше и че нещо се е подобрило - матурите по български /първият задължителен държавния зрелостен изпит/ вече покриваше 27, вместо целите 97 миналата година. Това беше добра новина! Винаги е добре да знаеш някаква малка част, вместо да не знаеш нищо за голяма.  Да не се лъжем! Зубренето не е знание, а усилията за истинско знание не се полагат нито от учители, нито от автори на учебници, нито от ученици и затова изобщо не се случва. 

Естествено преди празника на буквите, се заговори за учебните програми, за трудностите пред "системата", учителите и учениците и понеже чутото ме впечатли, почти колкото промяната с матурата, реших да го споделя Ако следите, напоследък разредените, постове в блога ми, вероятно знаете, че пека хляб, гледам цветя, умея да плета и шия и дори обичам тези занимания. С една дума - консервативна съм. Иначе ако трябваше да пиша стандартна биография, там обосновано щеше да се включи много добро образование, мое и на поколения преди мен. Но и така, образованието в България днес, възприемам като свръхконсервативно и изостанало.  Доколкото се познавам, няма да е кратко, затова го разделям с подзаглавия, за всички, които като мен първо "сканират" текста по стръмен диагонал.

Промяна на промяната

Випуск 2022 всяка година си купуваха чисто нови учебници и първи имаха честта да борят новите програми, разпределения на материала през годините и дори новите матури /вторият изпит беше усложенен и непознато нов за тях/.  Те не бяха в позицията на родените само година по-рано, които овладяха изкуството да учиш от учебник отпечатан в годината на раждането ти и то ако успееш го го издириш като антикварна рядкост, но и никога нямаха шанса да си купят малко по-евтин учебник втора употреба. И в дните около матурите се оказа, че тази нова, за първи път произвела випуск програма, не е добра, ще се преработва и подобрява, "материалът" ще се преструктурира и "олекотява".

"Би трябвало"

Така се дефинират много пожелания - някои заради нагласи, други в резултата на анализи. Но понеже се явяват отправна точка, тези пожелателни цели, предопределеят значително посоката на движение. Децата да играят, децата да са организирани, да не се пропускат възможности за интелектуален и академичен напредък, да се изграждат като личности, да са физически активни, да са здрави и прекарващи време наоткрито, да са възпитани, да преследват целите си. Всички искаме много от тях, всеки - различни неща. Не могат да бъдат всичко, нито едновременно, нито еднакво добре, а и някои цели си противоречат или се изключват взаимно. Има обаче една, която кратко и ясно продължава "би трябвало"-

Би трябвало децата ни да ни надминават.

Очаквам всяко поколение да превзъхожда предходното. Децата ни да са по-умни, по-чувствителни, по-възпитани, по-успели, по-можещи. Винаги ме е изненадвало колко малко хора споделят това мое мнение. Например, макар да искат детето им "да знае английски", родителите често гоправят защото на тях незнаенето им е пречило, а не защото знаенето ще е полезно на децата им. Децата ще го научат между другото, а владееенето на друг език ще им е истински полезно. 

Стремежът за академични, инструментални, спортни и академични успехи и признания също има значителен елемент на самоцел - изява и статус лесно се цянят повече от развитие. Но не това ме очудваше в самото начало, а друго

Ако са по-добри, защото трябва да следват нашата логика?

От избора на начално училище, до спорт, изпълнителски изкуства, творчески занимания, професионални интереси и занимания за удоволствие - родителите са силно изкушени да направляват и подпомагат, без да си дават сметка, че го правят, както казваше една моя учителка, "гледайки от собствената си камбанария". Те не осъзнават, не вярват, или не зачитат факта, че камбанарията на незрялото им и неопитно все още дете е по-висока от тяхната. Е, не задължително неговата на 10 и тяхната на 30-50, но ако всичко е наред, задължително детската сега е по-високо от тяхната на същата възраст преди  30-50 години. 

Така работят природата, животът, прогресът.

До това водят предаването на гени, интелектуални, поведенчески, културни и опитни натрупвания - с изпреварване. Само трябва да не пречим. Колкото по-рано и повече от нас "големите" го осъзнаем и малко посмалим егото си, толкова по-добри ще са децата ни, а с това - ние като родители. Това не е толкова лесно, колкото звучи и за някои е почти непосилно, но има малки стъпки, които не са толкова трудни например

Да спрем мисленето "по мое време"

Минало е. Имало е поляни, чист въздух, истинско кисело мляко в стъклен бъркан, домати в хартиени пликове с пъстроцветен печат, ябълков сок в бирена бутилка с шарен етикет като слънце от ябълки, цели дни навън без никой да знае къде точно си, живот без мобилни телефони и компютри, ключ на врата, незаключвани с месеци /или години/ входни врати, малко коли, никакви бездомни кучета, филии с мас, светулки по градските поляни... . Всеки си има любимите носталгични моменти сиропирани с дъх на безметежно детсво и цветността на собствената младост. Мен лично филията ме озадачава като мил спомен, но точно нея чух последно - "Колко капризни са сега децата, а ние навремето.... и бяхме щастливи".

Не само това, което прави един човек щастлив, не е залог за чуждо щастие, но и цененото в една епоха, може лесно /и дори очаквано/ да е напълно ненужно в друга. Затова за да не ги спираме със собствената си незначителност трябва да търсим, и да се надяваме, намираме баланса между подкрепата и опита да предначертаваме пътя им с нашите нагласи, цели, несбъднати постижения и мечти. Да ги покрепяме е едно, да ги водим по наша несбъдната пътека е друго и трябва да го избягваме 

за да не ги обречем да изпуснат възможностите на тяхното време.

А то е време, което не е задължително да разбираме, усещаме, или дори да си даваме сметка как в момента изпускаме. Но го правим - ние сме направили нашите младежки избори и ако те са успешни можем да покрепяме повече, ако не са - можем да разкажем опита си. И да правим нашите зрели избори. За нас. Вместо това ние ги сравняваме с нас - какви дрехи, храни, книги е имало в живота ни, как не сме играли на електронни устройства... Без да им помагаме с нищо с това. Освен да се научат, че понякога говорим неразбираеми неща, без връзка с тях и те трябва да ни изтърпяват. 

Така е и с четенето на книги. там било цялото знание, който не четял не знаел... всеки може да продължи с поне още две подобни реплики. Дори има уважаван преподавател с предписание за брой томове и страници прочетени до определена възраст за да стане човек мислещ и/или успешен. Всъщност и това не е често срещано разбиране: 

Начетеността не е интелигентност.

Особено за чувствителността и визуалността на съвремнните хора - те могат да възприемат много информация, за кратко време, с логическите връзки, през много различни стимули. Да "караш" будно, любопитно дете да чете много книги и да разказва вкъщи урока, че и да го изпитваш... е стар, но особено жесток начинн, да усмириш мисълта му. Това е учтивата формулировка за съжаление. Не е ли паракдоксално, как ние умните, челите, поучващите с цялата си убеденост, уверено превръщаме по-добрите си версии в плъзгащи се по повърхността на фактите зубрачи? За тяхно добро! А това е толкова тясно, краткосрочно осигуряване на факти и убиване на развитието. То е другаде - 

Любопитсвото и мисленето са основите на растежа.

Вместо списък книги за успешно дете, /за щастие споменатия преподавател няма списък доколкото знам!/, достатъчно е да чете, Колкто и каквото иска. Любопитсвото ще направи останалото и няма да е изненада да изпревари горното предписание. Но и да не го направи, ще намери други източници, а сега има много! и ще учи както диша. 

Вместо да "натискаме" да чете,  можем да се насочим към истинската интелигентност - тази, която развива мозъка, но и тази, която развива чувствата и културата, включително възпитанието. И нашето собсвено развитие, защото 

Средата моделира детето повече от чутите кухи думи.

и семейството е най-влиятелната среда. Тъжно понякога, прекрасно друг път, но факт. "Маммо колко пъти ти казах да не хапеш децата?" или "Мамо нали сме се разбрали да не хвърляш пясък в очите на дцата!?" последвано от "Аз толкова пъти обеснявам, но не престава!" с характерен тон. Всички сме го виждали. Всички знаем какво значи. Вероятно и изричащите го - демонстрират вербално на висок глас, че знаят теорията, макар да е крещящо видно, че децата им не са виждали практиката. Затова нашето собствено възпитание е пъти по-важно от това, което искаме от децата си. Да възпитаваш себе си е най-бързия начин да възпиташ детето си. Много е трудно да отгледаш и възпиташ културно и възпитано дете когато на теб ти липсват възпитание и/или култура. А и да не е така, налага се да ги гониш. Все пак те са по-добра версия по подразбиране.

Но можем да ги развиваме и с математика и изкуства защото 

Математиката е лесен начин да се развива мисълта /а изкуството да се центрираш/

не е чудно, че децата между 6-ти и 10-ти клас се затрудняват с математиката /актуалните дискусии за математиката започват от допитване сред тези деца и те намират математиката за най-трудна/. Ако учителите им намират за приемливо във втори и трети клас да използват калкулатор за да умножават числата до 10 /а те го правят някъде/, в пети когато излязат от простата аритметика, дори с калкулатор времето не им стига. И мозъкът може да не им стига - имат го, но не е трениран. 

И тук се връщам, на обявяеното в началото и липсващото досега - министерското решение - ще опростим или намалим математиката за да не се затрудняват децата. Положителният, макар и неразвиващ, поглед говори за щадене. Песимислтичният не е нещо, което си струва да се коментира, но не е свързан с развитие също. И двата говорят за нежелание да се поеме отговорност - да се научат, ако не да мислят, поне да смятат, с преподаване, което сега не се случва. Успехи имат децата от профилирани гимназии, които имат вероятно някакви наклонности и способности, но докато те са предполагаеми, повечето часове и по-добрите учители са неоспорим факт. 

Знам, малко сложно го написах, но простите думи в прав текст ще са грубо неуважение към министерството - ясно е кои две неща лиспват и как се заместват с по-малко математика. А това не мога да си позволя - надеждата е, че ще се справят и ще се случи.

Математиката има лоша слава - суха била, скучна била. Бедата ѝ е, че е като сграда, Ако няма добри основи, духа през стените и липсват стъкла в прозорците, няма да е проблем дали покривът тече - той няма да може да бъде построен изобщо.  

Може би най-тежкият удар върху математиката е, че тя е ненужна самоцел. Широко разпространено е разбирането, че тя не може да развива 

без да пречи на изкуствата и социалните знания и умения.

Противопоставянето и с изкуствата засяга и другите точни научки - ако "ти вървят" точните научки, "няма да те има" в изкуствата.

Точно обратното е. И музиката, и рисуването, и танцът, и дизайнът, са свързани с пропорции и ритъм, логика и цялост. А математиката ги прави естествени - интуитивно се намира липсващият за баланса или завършеността елемент. Добре рисуващ математик с награди в шахматни състезания не е произволен сбор от качества, а закономерност. Но извън шепа училища с адекватно количество часове и добри учители, математиката е мъчение за децата. Както и социалните науки, които трябва да зазубрят. Поне ако искат 

"Добра диплома" и успех в живота

Всъщност нали за това е всичко? И родителските жертви, и уроците, и развеждането по школи по пиано, курсове с години, курсовете и уроците  за кандидатсване и матури? Да са успешни, нали? Но по кой стандарт? В чии очи? На база на какво? Понякога изоставят таланти, страсти, за да имат "стабилна работа", а не някоя, която "къща не храни". Така с добри пожелания губят години в постигането на цели изпълнени

с чужди очаквания и мечти.

По пътя заплащат с неизпълнени свои мечти, за които е нямало време, пари, други ресурси, или подходящата обосновка в нечий друг поглед. . Затова всяка година по това време на годината има деца, които излизайки от училище викат възторжено, броейки:

 1, 2, 3... 12 и радостен вик, изразяващ негласното "Свобода!". 

Дано са свободни, и да не им пречим. Пиша го с надежда, но и с болка, защото и да са махнали 70 произведения от матурите, училището все още не прави децата по-умни, по-знаещи, или по-успели. Защото

Освен начетеност са нужни култура и просветеност

А тези неща липсват в училището, По много различни причини, но в крайна сметка лиспват.  

И ние като родители подкрепяме това. С пасивност, а по-лошото - нерядко с активност, напълно дублиращи школото и превръщащи децата в машини за учене, а преподавателите им в умели разпределители на уроци в началото на всеки срок - 25 урока, 25 ученика, 25 дати, 3 контролни и цяла платена година. Да санкционираш за оценки, да награждаваш и наказваш за постижения не е рядкост. А ако се замисли човек, какво е? Просвета? 

Разбира се има ги и другите, чудните, безценните учители, които заразаяват с възторг към природата, науката, изкуството, знанието, преподават и обучават. които поощряват

умението да мислиш и търсиш.

Те ще споделят уроците си, които, след проверка,"облакът" ще прави достъпни за всички учители. Те знаят онази стара приказка кое магаре получава работата, докато хранят всички. Понеже "академичните преподаватели изпитват сериозни затруднения да пишат достъпни за децата текстове" според един академик, който е и министър на образованието. Вероятно е прав и това е фактическото състояние, колкото и да е жалко. Човекът е интелигентен специалист и едва ли бърка. Но е невероятно как хем разбраш работата си, хем не можеш да я обясниш на някой без твоите знания, хем си академичен капацитет. Затова е важно да пазим децата. Особено най-малките - най-трудно им е на тях, най-зависими от нас "големите", които не усещат кога и в какво децата им са по-големи от тях. А те са и така трябва да е. 

Трудно се създава култура и затова когато се е случвало е било събитие. Дано да съхраним нашата!