Представите за успех, или българското средно образование отблизо

Започна нова учебна година  Честита да е!

Новите начала са вдъхновяващи по един пленително илюзорен начин - "от утре", " от  понеделник" или "новото начало" .. Затова и аз пиша с ново начало на блога, за началото и края на ученето и успехите в образователната система по нашенски, преди да е късно.

Вчера беше 15 септември. Изглеждаше светло като юни, свежо като май, валя дъжд под яркото слънце, цветята в градините светеха изкъпани и все още цъфтящи / септември е още лято/, а деца и родители с букети и усмивки празнуваха началото на новата учебна година. Не помня кога последно е бил празник този ден за нас. Някак 24-ти май е образователно-учебният празник. В него са културата, историята, устремът, гордостта и принадлежността, а във вчерашния ден - началото в нова стъпка.

Когато преди четири месеца приключих пореден контакт с образователната система / като родител/, емоциите не бяха малко. Нито думите, а после както става през лятото, от всички красиви и важни неща не остана време поне да опитам да орежа излишните. Новата година е краят на старата така че е крайно време. Затова няма да ги режа. Може да ви е полезно ако ви предстои гимназия или 12-ти клас.

Дойде ли май се започва с партитата и завършванията. 

Правят се и за детска градина! Важен момент в живота! Човек го разбира когато е готов да си носи играчки, да спи и да си изяжда всичко, само да му разрешат да ходи там. Но завършването на средно образование е традиционно най-видимият и значим от тези празници. Индустрия е. 

Децата, вече млади хора, са щастливи. Повечето. А японците завършвайки плачат. Безспорно това са важни, но и неочаквани години, затова реших да споделя мисли за тях. Не са точно розови и не са базирани на посредствени училища. Точно обратното.  

Преди 12 години 

/през май/ тъкмо бяхме записали първолаче на училище. Беше голям успех защото и тогава, като сега, да успееш да запишеш в добро училище беше успех увенчал справянето с много предизвикателства. Тази година, вече като родител наблюдавал тези 12 години мога да кажа, че те са абсолютно различни от тези на родителите и бабите и дядовците на децата. 

Не че е изненада, но нито бабите и дядовците, нито родителите могат да видят в тях това, което са свикнали да приемат за образование. То вече е различно - цели друго, може друго, дава друго и се използва по друг начин. Дано ви е полезно! За да се опитам да помогна да даде повече споделям как изглежда училището всъщност. 

Още записването в детска градина,

когато децата "влизат" в образователната система, е сложна работа. Децата уж са важни, обективно са малко, но детските градини са още по-малко. Моята предучилищна беше една година, като родител видях двегодишна, а вече е три години. Обективно е необходима за да се осигурят навици и владеене на езика на бъдещите ученици. На всички, но не е ключово за всички. 

Семействата на деца с навици и говорещи езика понякога не желаят три години и родителите се опитват да ги избегнат ако могат. Други, въпреки това имат нужда от помощ в гледането на децата и търсят начин все пак децата им да бъдат приети. Системата не прави разлика - голяма е, има по-общи цели и е недофинансирана. Реално решението за тези три години е най-лесно - отиват в училищата, но в случая това е само пример. Ако сте на прага на първи клас, сте минали през това. Същото е и нататък. 

"По-амбициозните" ви приятели 

Сигурно са избрали едно от най-търсените училища поне две години преди първи клас. Вероятно "най-нехайните" ще запишат в най-близкото понеже "Все училище. Какво толкова е различно!?". Напоследък е модерно както да си амбициозен родител - да буташ и дърпаш детето напред, така и да си нехаен - да учи наблизо, да се наспива и да играе.

Както и да постъпи човек е сбъркал. И това е самата истина. Прехваленото училище ще.носи гордост, но това не значи знания или развитие, а близкото ще носи сън и удобство, но това не е задължително добра среда. Точно както средата не е даденост в хваленото или посредствеността - в близкото. 

Каквото и да направите бъркате. 

Не сте направили най-доброто и ще сте по-зле от другите. Интересното е, че те са в същата позиция, но ще ви критикуват, или ще се хвалят колко е добре при тях. И това е нелоша политика - човек се чувства успял в ситуация, в която е почти невъзможно да бъде успял. 

Разбира се, все някъде има щастие, късмет или успех. Ако са с вас, ще намерите това чудно училище с грижовен и способен директор, поне относително поддържана сграда и внимателен класен, който може да работи с децата, а не просто да ги товари и командва. Тогава вероятно няма да се хвалите шумно, от уважение към имащите по-малко късмет и всяка година ще благодарите на разкошния начален учител когато видите първолаче. 

Но тоалетните вероятно пак ще са в срамно състояние, и пак  след 4-ти клас един учител и един класен не стигат.  Ако вие и приятелите ви имате деца на еднаква възраст, но коренно различно отношение и впечатления, съвсем закономерно е - разликите “вътре в системата" са огромни. 

Родителите обаче имат още чудни качества

и освен да намират другите за сбъркали, а себе си за най-успели - обичат да се чувстват успели чрез децата. Може да се окажете изкушени да започнете да съчувствате на учителите колко им е трудно и да пишете домашни и развеждате по уроци. 

На децата няма да им е много добре. И вие може да сте зле гледайки количеството домашни, тежестта на раниците, броят часове в училище, или поредното устройство, което трябва да се купи за "класа".

Това са основните драми при мъниците - да са записани изобщо, колко са натоварени, колко тежат раниците и колко учите с тях, както и колко ви струва безплатното образование. 

При по-големите, естествено, нещата се усложняват. 

Дори най-умерените и мислещи родители, които не са стресирали детето си с НВО в 4-ти клас, знаят какви са залозите в седми. Може въпреки някои учители и почти всички деца, вашето  да е отишло на проверка на системата / каквото е по замисъл и функция НВО/, а не на важен изпит, както не е един начален учител го представя, но в седми клас не е така.

Кандидатстването след 7-ми клас

подчинява целите за поне година. Възможно е да не сте учили с детето в пети и шести клас, или изобщо, и дори да не сте го водили на уроци и школи. В един прекрасен момент в началото на седмия клас обаче учител ще ви заяви, че е спокоен за представянето на децата - справят се е, а си ходят на уроци. Или, че е притеснен и трябва да се работи повече. Дали ще препоръча колега вече е подробност.  Там е работата, че систематично, доброволно и бих казала ентусиазирано, 

родителите дублират системата. 

Независимо дали има обективна необходимост. Така те са направили необходимото за децата си въпреки училището. Те са дали пари и усилия, а децата им време и детство, но в крайна сметка не са неуки и имат шансове, каквито училището не може да им даде. 

Така планиращите, плащащи и развеждащи родители осигуряват предимство на децата си,

а т.н. " система", освободена от грижата за напредъка може да съсредоточи малкото си ресурси в издърпването, задържането и образованието на изпадащите от системата. Това е важна функция, без съмнение, но не спестява времето на дублиращите. Затова си струва човек да обърне внимание, че често добрият избор не е хвалено, а неангажиращо училище. 

Самите деца, в зависимост от това дали системата ги издърпва, крепи, или дърпа назад, бързо разбират какво се случва. Някои се възползват от шансовете, други скучаят, а трети едва изтърпяват неизбежното.  

В това време учителите очакват ангажираност, целеустременост и амбиции. 

Не знам дали повечето от тези учители биха могли сами на себе си да обяснят мотивацията, целите и изразяването на тези неща - защо изобщо биха се случили и какво биха донесли на децата. Явно намират, защото иначе не биха очаквали предметите им да са възприемани като единствен и най-важен залог за успех и поле за изява.

 

Ако се върнем на учениците, 

те вече са свикнали, че преподаването е нещо, което някъде се случва, но е много по-вероятно точно сега, точно с този учител, то да се свежда до инструкции кой номер е урокът и какво да прочетат в час. Свикнали са и, че след като те четат учебника в час, а учителят чете друго, вкъщи трябва да попълнят някоя тетрадка или темата от сборник. Знаят, че ще ги изпитват последните две седмици от срока. Че това ще се случи за всички предмети, че три контролни на ден са норма, а две класни в един или два поредни дни повече от възможни, че изключенията ще са само приятна изненада. Като пораснат се радват на подкрепата на РУО, където имало сигнал. Изненадващо понякога учителите са смислени свише. 

Ударното оценяване за две седмици или месец вместо за учебен срок имат отражение върху успеха. Някой би ли оспорил колко подготвящо за справяне със стрес, конкуренция и "живият живот" е това? Факт е, че изгражда качества и устойчивост. Е, осигурява и спестяване от стипендии. Вероятно не пречи и на акумулирането на фонд за премии. 

Какво знаят родителите?

Някои знаят, че децата им са калпазани. Независимо дали са. На други предстои някой учител, който не знае името на детето им след 3, или 6 години, преподаване да им го обясни. Знаят, че учителят винаги има право. Той може да "стъжни" ученето на детето. Същият, който не намира за необходимо да преподава. Не, не е задължително да е той, но да бъдем реалисти - най-вероятно е да е точно той. Колкото по-непреподаващ е, дори иначе да е компетентен по отношение на уж преподаваната материя, толкова по-вероятно е и да е обиден, и да е неуважаван, и да го знае, и да реагира. 

Така се ражда индустрията на частните уроци.

Уроци по български, че е грамотност и ДЗИ, по математика, че часовете са малко, материалът много, преподаването липсва, а пропуските носят големи проблеми, по езиците - защото са важни, а преподавателите и да ги има, се сменят и рядко правят повече от явяването на урока, по другите предмети - че е трябва диплома, а и може да се кандидатства с тях. 

Няма рецепта колко и какви уроци.

Индивидуално е каква комбинация от ученик, учител, училище и дисциплина ще "изискват" допълнителни школи и/или уроци. Няма и рецепта и кое е "изискващата ситуация". Някои ученици и родители, поотделно или заедно, ще държат на определен успех. Някои на добър, други на много добър, отличен, или дори на 6,00. Понякога "само" знания стигат. 

Не е престъпно да не се стигне до уроци

Интересното на "доброволното дублиране" на системата, както аз възприемам нагласата, че те трябват, е че наложителността им се подразбира. Не, не се подразбира. 

Удобно е за самата система, успокоява родителите и държи децата заети. 

Но си заслужава да се запитате "Какви са шансовете на детето ми без уроци?" За срочните оценки, за изпитите за кандидатстване, за знания. За всяко от тях отговорите може да са различни. Но успешни изпити и кандидатствания се случват и без уроци, и без случайности. 

Е, има неудобства - няма ги успокоението "направих всичко", детето не е заето, може и за незаинтересовано да го сметнат в училище. Спестеното време обаче е невъобразимо много. Може би ще ви интересува и "Какво ще струва на детето ми ходенето на уроци?".

Ако детето има интереси, спортува или се занимава с изкуство, 

но е в "елитно" училище, до 4-ти клас е най-добре да не очаквате елитно отношение към желанията за развитие. Причините са много, но повечето са чист маркетинг - добър имидж, много желаещи, мотивирани и/или платежоспособни семейства, подпирани ученици, големи домашни, високи НВО, нови желаещи, добър бюджет. 

Практически може да се окаже, че трябва да избира между “несериозните неща" и важното голямо домашно. Зависи от класния. Добрият избор, и късмет, са решаващи до 4-ти клас. След 4-ти и особено след 7-ми клас обаче, нито учителят е един, нито дините са малко. Освен ходенето на училище, дублирането му за диплома и подготовката за кандидатстване, все още е възможно детето да има интереси. Главно теоретично, ясно е защо. Ентусиазмът му е имал много шансове да бъде охладен и заместен от други необходимости. 

Междувременно всеки успех на учениците е ценен актив за училището. 

Някои дори биха подкрепяли учениците, но това не е правило. Никак не е изненадващо след толкова научени уроци как работят нещата. 

Дистанционното обучение,

за съжаление, засили всички споменати и неспоменати дефекти. Детето ви може да стане рано, да е вързано за компютър цял ден и да има отсъствия. Колкото по-тихо и несъздаващо проблеми е било присъствено, толкова по-голям е шансът да не е забелязано и сега. А ако не му знаят името, което е повече от възможно, е почти сигурно. 

Тук трябва да се отбележи, че се коментира и обратен ефект - деца с "нисък профил", които са били невидими за учителите си в клас, в онлайн класната стая са били "забелязани" като "деца с потенциал". За мен лично това твърдение е показателно за много проблеми и по същество е признаването им. Научих, че вече е признат ефект от учител коментиращ резултатите от НВО след седми клас 2021. Това е цяла нова и дълга тема, та ще се върна на основната. 

Като родител, 

разбира се, всеки възрастен трябва да спомага за изграждането и запазването на добрия авторитет на учителят, учителите и училището като институция. Какъв родител го прави това в реалностите предлагани от контактите на децата и родителите с тези учители и ученици ни най- малко не е грижа на училището. 

Училището е заето да гради бъдещето на младите хора, 

да бъдат те подготвени за живота - със знания и умения, който вече са компетенции. И го прави! 

Нерядко деца във втори клас вече имат опит какво се случва и как се чувстват когато шефът иска, но нито знае, нито умее, нито е достоен за уважение. Когато и да добият тази "компетентност", защото за някои първият урок е по-късно, тя се затвърждава със същата педантичност, с която ние като деца учехме по т.н спирална система  - едно знание или умение се повтаря с малки, но разширяващи го вариации до пълно отегчение, или опротивяване. Децата сега са по-силни от нас. А и в пъти по грамотни технологично от учителите си. Тези неща не помагат за успешно образование. Гледаш един учител да си чете, да слуша как дете преподава и т.н, но той никога няма време да се научи да използва електронната учебна среда използвана от години. Нещата, които може и родителите ни да са изтървавали като оплаквания от шефа в детството ни, сега можем да чуем от децата. Подготвят ги за "живия живот".  

След 12 години учене не всяко дете се чувства успяло 

заради факта на това завършване. Някои деца са щастливи, че е приключило и това изчерпва постиженията Може би е заради "компетентностите" /цел на сегашното образование/ и огромния обем житейски компетентности сред тях.

А това обяснява защо те много по-малко от родителите си са склонни да смятат добиването на средно образование за успех. Видяното отвътре не е повод за гордост и за щастие все повече възрастни вече не ги поздравяват с големия успех и уважават мнението и чувствата им.

Образованието е наистина реалистично запознаване с живота. 

Има деца, които са изявени състезатели. От първи клас трупат грамоти и медали и са гордост за цялото семейство, което с радост ще се похвали за поредното спечелени състезание. Има и други, които няма ви се похвалят докато децата ще печелят малко по-различни, и тежки, състезания, но няма да знаете ако не попитате. Едни ще споделят с вас радостта от пълен актив точки след 4 / или повече/ години уроци, а други ще премълчават 90% точки без нито един урок. 

Когато слуша споделеното човек се чувства комфортно - поздравява и насърчава. Трудното е когато трябва да насърчи, подкрепи и похвали своето дете - до кой модел да бъде по-близо. И отново винаги ще греши - и да хвали за много ниски постижения, и да омаловажава, че са си успехи; и да се хвали със сериозни успехи, и да мълчи за тях; и да приземява детето, и да го окриля пред новите обречени битки. 

Това също е урок за самите деца, както и начин относително рано да се сравнят и "измерят" с връстниците си. 

Говорете с децата 

Въпреки, че написаното тук, за съжаление, са затвърдени обективни тенденции, а не само недоразумения, има голяма вероятност четейки това, родител на ученик да възприеме написаното като тенденциозно. С цялото си уважение и съжаление, трябва да му кажа, че говори малко с детето си. Или ако случайно съдбата и обстоятелствата са го защитили / основно детето, но и родителя/ от подобен опит, то това само по себе си е изключение. За всеки случай, опитайте да поговорите как възприема училището и какво се случва там. Някои деца толкова искат да си спестят изживяването, че дори не говорят за него. 

Ако се окаже, че ви е спестявало мнението си, може също така да разберете колко ясно и разумно възприема ситуациите. И колко училището го спира. Но дори само да разберете това е вече ценна помощ. 

Иначе т.н. система не е закостеняла.

Знаехте ли, че цялата 2020/2021 година детето ви можеше да учи дистанционно от вкъщи с класа си? Можеше и вероятно ще може и следващата ако ситуацията е подобна. Това не значи, че няма закостенели учители или директори, но писаните правила са лесно приложими.  

Знаехте ли, че тези вече близо две години децата можеха да научат много повече, а учителите им най-накрая да се ограмотят компютърно? Можеха, но не стана. Остава надеждата за следващата! Не я оставяйте! 

Изгубените каузи също ги има

Това, което е важна тема на всеки няколко години и тема табу през останалото време - резултатите от измервания тип PISA и усвояването на компетенции, вероятно няма да се промени скоро. Децата получават все по-дебели учебници, и са обучавани от все по-немотивирани и затрупани с административна работа учители. 

Логично е да се мисли, че сухите факти и владеенето на формати на текстове, макар и полезни, няма да са по-важни от умението да се разсъждава, да се защитава позиция, да се анализира. Оказва се, че са. 

Децата вече нямат широката обща култура на бабите и дядовците си, нито могат да кандидатстват като родителите си и без, или поне с малко, уроци. За сметка на това рядко мислят, а когато го правят, струва ми се, че гледат да не се издават. Когато тестът очаква да напишеш очаквания, а не логичния отговор не е чудно, че мисленето става тайна. 

Шансове, които те за пръв път имат 

също са важни.  Един от тях е умението им да възприемат много информация. За съжаление, тя върви с етикети като "дефицит на внимание" когато не им се осигурява достатъчно широк поток информация или липсват адекватни правила. Това удобно извинение е един от първите сблъсъци със "системата". За щастие нямам личен опит, но най-милите, възпитани и умни деца страдат в детската градина точно така. Само учителят да иска подчинение и готово! В училище, естествено, е по-сложно, а и по-крайно. 

В крайна сметка

Децата естествено и много бързо разпознават възможностите и ограниченията, които училището им дава. Ако смятат, че им помага най-вероятно са прави. Ако смятат, че ги спъва - също. 

Важното е децата да успяват!  И да не им пречим, ако можем. Дори когато успехите ни са различни. А това значи и да им се доверяваме.