Детското "Яж, моли се и обичай" също започва с "яж"

Остана ден от годината

Едничък. Малко готвене, ако може разходка, усмивки с част от любимите хора и ще изпратим още една година. Нямам навика да си поставям цели, да се оценявам по тях или да се заричам за суми, дестинации, килограми и т.н. Може би образованието ми е виновно.  Тази година обаче е различна. Повече от всякога, като погледна скъпи лица няма как да не видя резултата от най-големите рискове в живота си. И се радвам, че съм рискувала. Много непопулярни неща съм правила и в момента съм благодарна за всяко едно. И виждам как странното, което за мен е било интуитивно, не е толкова лошо, макар да не е получавало разбиране /даже напротив/. Затова ще го споделя.

Не съм луд почитател на книгата, чието заглавие съм цитирала. Но Елизабет Гилберт е написала нещо много важно - устоите на живота са и устоите на щастието и ще споделя с вас моите три основи на щастливото и спокойно дете. Нашата малка рецепта, която се оказа съвсем нелоша, а е достатъчна проста за да се опита.

Родителството е като политиката

Като се започне от "естествено" или "оперирана от бебе", "кърмено бебе" и "формула", "на поискване" и "с режим", "храни", "движение", "бебеносене"... неудобрението на някаква родителска "практика" много лесно може да раздели родителите. И докато горните неща са доста лични и трябва да сте си близки, за да ви разделят... едно викащо дете е съвсем очевидно нещо. И хората са пак разделени - на успокояващи, укоряващи, съчувстващи, заклеймяващи. А аз съжалявам детето.

Трябва да си много отчаян

за да избереш да си нещастен по толкова категоричен начин. Трябва да получиш нещо много важно срещу това, за да се съгласиш да си толкова нещастен, толкова обезверен и безпомощен вместо весело и безгрижно, по детски, да играеш. И тези деца са такива. Въпросът е какво ще получат? Не мислите ли?

Да, може да е нервна криза, може да е "истерична" криза, детето може да е "хиперактивно"... Или родителите "ужасни". Толкова е просто! Но може и да не е така. Може да е нещастно. От по-отдавна. Да е несигурно. И да си струва да изпита цялото това нещастие, за да забравят родителите му всичко друго и да се занимават изцяло с него. И може би не то създава тази ситуация, а те... защото не им се е получило да му покажат колко е важно по-рано и по-тихо.

Детето е нещастно

За малко, или отдавна. Или е намерило начин да си осигурява цялото внимание - викане, тръшкане и получавам всичко. Мога ли да получа нова кола така? Как мислите? И ако не мога, защо е полезно за детето ми да знае, че може да вика и мрънка и да му купя веднага шоколад, количка или Барби... В крайна сметка ще пазарим тихо, ще ядем повечко шоколад, чудо голямо! Но аз предпочитам да не купуваме шоколад, да не се увещаваме и да сме пак щастливи. Това е възможно и без каса "без сладки изделия" в кварталния магазин. Това е истински срам според мен - толкова много безсилие, че има рекламна табела, която го признава.

Най-прекрасната играчка за децата са родителите им

Първото нещо, което прочетох за родителството като родител, беше Д-р Спок. Вече беше отречен. Отдавна, но след оtглеждането на децата в моето детство и ми беше интересно да видя "авангарда" от "моето време". Не съм издребнявала, но този човек остана в сърцето ми и е виновен за щастието вкъщи. Защото той беше написал съвсем ясно, че най-прекрасната играчка за децата са родителите им и играенето заедно никога не беше спестявано.

Редът дава сигурност

Той също беше написал, че децата трябва да имат ред в живота си - защото им дава сигурност. Не за мое удобство. Не за да имам време за всичко и да изглеждам перфектната домакиня и майка. Заради сигурността на детето. И ние дадохме ред. И да, това значеше сън, игра, разходки почти по план. Пълният ред може да не е надценен, но не е съвсем и винаги възможен. Най-важното обаче е, че този ред дава вкус към живота - забава в играта, удоволствие в разходките, апетит в храненето и в изучаването на света и закономерно - здрав сън. И на това аз му казвам щастие. За детето, а от там и за всички наоколо.

Децата не са за дресиране или "формиране"

Познавам едно красиво, умно и мило дете, което не е щастливо. И на което не мога да помогна. Не съм достатъчно близо, не мога да се меся. Познавам едно щастливо дете, което не мога да подпомагам особено. И там не ми е работа да се меся. Защото децата имат собствения си път. Не ни е работа да им даваме посока. Не ни е работа да ги дресираме. Не ни е работа да ги формиране. Само да им помагаме да растат. Така мисля. Мисля, че ограбваме успеха на детето, ако го принизим до нашите разбирания за правилно, удачно, подобаващо, желателно и т.н. Освен за устоите в живота и щастието. И че ги увреждаме когато държим да са винаги щастливи, или не не им позволяваме да не ни изложат някъде, но пък така им даваме властта да ни манипулират. Както и когато не им позволяваме да скучаят и не ги оставяме на играят сами.

Нашата работа като родители

Нашата работа е да им погамаме да знаят, че са важни, прекрасни и обичани. И да им показваме какво е редно и какви са правилата в нашето семейство и между нас като родители и деца. Да, само според нас, с риска да го отрекат рано или късно. А може би дори много рано. Може да са случи да са "невъзможни" и да се съмняват и оспорват. Може да е трудно. Аз съм била такова дете и затова знам, че да ме оспорват е не само нормално, но и очаквано. Но пък да ми крещят и да ми се тръшкат - не е. Защото да си толкова нещастен и безпомощен не е нормално. Всички искаме да са щастливи!

Нашите три правила за щастливо дете: храна, сън и игра

Тази година се почувствах майка на голямо дете и съм доволна, че началото на неговите правила бяха три прости задължения: храна, сън и игра. Малко, прости, лесни правила. Всяко изпълнено с удоволствие и радост.

Добавихме ученето след 7-мата година, но тези първите 3 са валидни и още са на първите три места. И това е едно от най-големите ми постижения като човек тази година.